Author: joy
• Wednesday, June 09th, 2010
Портретът на Дориан Грей

Портретът на Дориан Грей

Никак не е лесна задача да представяш книга на Оскар Уайлд. Още повече, ако става въпрос за класика като „Портретът на Дориан Грей“. Поради тази причина не съм вдъхновена от претенцията, че ще напиша нещо дълбокомислено и високо съдържателно, по-скоро ще се опитам да пресъздам емоцията от акта на четенето.
Вярвам в това, че четящите хора посягат към определената книга  в подходящия за тях момент. Когато тя ще отвори сетивата им за нужното просветление и знание на именно този етап. Е, и аз съм от тези хора. Застанах пред библиотечката и си казах: „Ти си наред“.
Дориан Грей наистина ме завладя. И след нея се почувствах друга, в положителен смисъл. Не съм привърженик на консуматорското четене, което се превръща повече в състезание по суета. Обичам да преглъщам нещата и страниците на малки глътки, за да се удължи удоволствието. Но тази книга я преглътнах скорострелно. На места ми засядаше от хапливата истинност в нея. На други се посмях, на трети просълзих. Книгата сякаш прави дисекция на човека и всичко онова, което прилежно се опитваме да прикрием, страхувайки се от самите себе си. Оскар Уайлд рисува палитрата на човешките взаимоотношения. Вплита теми за истината, духовността (измеренията на душата), жените, верността, брака, любовта, изкуството. Акцентира на копнежа и насладата, като влиза в конфликт с пуританските британски нрави. Но го прави с такъв финес, който няма как не оцениш. Диалозите на героите са предизвикателство за всеки, който прелиства страниците на книгата. Изобилстват мисли, които всеки иска да подчертае. Не само на хартия, а и в ума си. Не случайно книгата е толкова провокативна и е извиквала много противоречиви отзиви в тогавашното общество, което не може да приеме хедонизма като част от своя живот. Тя кореспондира с най-тънките струни на човешката душа. И ако човек не съумее да вникне в тяхната мъдрост, е заплашен от възможността да отрече написаното. Зад портрета на Дориан Грей надничат хиляди парченца човешки страсти, страхове, емоции. Чест прави на автора, че ги показва в такава дълбочина и в същото време, сякаш с лекота.
Едно от многобройните послания, които си взех от книгата е простичкото – да бъдеш себе си.
А до него застава – „Да обичаш, значи да надминеш себе си“. Защото, когато човек наистина постигне себе си, е склонен да се отдаде на другите. Без предразсъдъци, фасони, лицемерие, маски. Част от задължителния път, който всеки е нужно да извърви. За да не се оправдава после от липса на щастие.

Category: Роман  | Comments off
Author: joy
• Wednesday, May 05th, 2010
мисия лондон алек попов

Мисия Лондон

Книгата „Мисия Лондон“ и нейната кино версия се превърнаха в почти лична привилегия за българина. Лична, защото така ни осмива, че чак ни кара да се заобичаме повече. Някак по Алеконстантиновски, някак по нашенски си маниер. Защо един български филм, та макар и със завидно английско участие и чуждо копродуцентство накара българите да се състезават за места в киносалона още на премиерата? И даже бие по гледаемост Аватар, сочен за един от най-касовите филми на всички времена. Може би, защото вече малко по малко се измъкваме от комплекса, че българското е еквивалент на нискокачествено и халтурно. А може би смелият и саркастичен хумор на автора провокира възможността да се видим и приемем такива, каквито сме. И това да не е поредният комплекс, а положителна одухотвореност, радост от собствения продукт-самоирония. Защо не и гордост. Но не инжектирана от външно ръкопляскане, защото видиш ли – почти сме ги стигнали – тях – европейците, американците и всички други колосални държавици, които не сме ние, но са по-добри от нас… Ние, с нашия статус на “за малко влезли” в еврозоната, пък и от няколко години част от голямото европейско семейство…Все чакащи някой отвън да ни потупа снизходително, а ние пък да се измерим с чуждия аршин. Не, друга е този път гордостта. Прокрадва се умението на интро-виждането, такова, каквото позволява да се критикуваме, смеем, коментираме, но ние – нас, не – ние някой друг и не някой друг -нас. Това е стъпка напред. Взирайки се малко повече в себе си, всъщност по-лесно можем да осъзнаем не само това, което вечно не ни достига, а и това, което имаме. Зад тоталната пародия, суета и комични персонажи, седи не просто перото на автора, сценариста и камерата на режисьора, а огледалният образ на множеството. Не, това не е генерализация, а прототип на човекът-суета, тръгнал и той към панаира, за да не затворят будките за лакомства, атракциони и зрелища, без неговото дейно и значимо участие. Този прототип няма националност. В случая е български. Мисията е българска. В Лондон. Навярно авторът неслучайно е избрал този град и тази порядъчно-консервативна страна. Сигурно, за да фокусираме по-лесно контраста между пуританите и нашите баничаро-селянски образи. За цвят е добавил фантазна агенция, която изявява пикът на въображението си в абсурдна театралщина, на фона на още по-абсурдна пироманщина с българско-исторически привкус.
В крайна сметка мисията е изпълнена. Един български автор се популяризира. Един български режисьор затвърждава имиджа си. Една българска публика влиза в киносалоните с мерак и интерес и излиза пак със същото. Плюс удовлетвореност. Мечтаем за гражданско общество. Е, пътят е този. Не само да мрънкаме и недоволстваме, а и да се радваме и действаме. На себе си, на българското. Да, рекламната кампания на филма беше доста настоятелна, но което е по-важното – оправдана. За мен остана и удовлетворението, че този път и книгата, и филмът бяха достатъчно добри и поглезиха всички мои сетива. Много се надявам тази Мисия да отприщи още повече български пера и продукции, както и простичкото усещане – да се ценим.

Category: Роман  | Comments off
Author: joy
• Thursday, April 01st, 2010
Милостта на малките огледала

Милостта на малките огледала - Виргиния Захариева

“Прекрасно е да пишем за някого, който обича да чете”. Тези думи са част от въведението на авторката към Милостта на нейните огледала. Събирала ги в продължение на 9 години, те пречупват различни образи и схеми – ежедневни и тривиални, но и причудливи и ексцентрични.
В нейните малки огледала се оглежда всеки от нас, който обича да твори (всеки по своя си маниер и нюх); обитаващ своя дом, не само като място за подслон, а като усещане за уют и заедност, лична история, записвана от предмети и занимания, на уж баналности, но и любимо-сти. Книгата отваря нетрадиционния си поглед към “традиционните” неща – любов, взаимност, семейство и техните аномалии/деформации; лично време и пространство, щастие, духовност, простота, женственост …
Героите са много – от семейство Хиксови, за които телевизорът е делничния катализатор на неизживени емоции, през семейство Миксови, които знаят как да живеят без ТВ – сред природата, книгите, музиката и личностното общуване, до “обикновените” ходещи хора, които толкова бързат да изживеят живота си, че преждевременно умират … духовно, и още и още цветисти персонажи. Всеки един по своему уникален и носещ собственото си послание към света. Такива са всички интересни хора, с които Виргиния ни запознава чрез споделените интервюта с тях – ярки образи, които намират начин да бъдат себе си и да отстояват своите ценности. Правят това, което обичат на различни континенти, в различни измерения, професии, интереси, вдъхновени от личната си съдба и желание да я прекрояват по свое осмотрение.
Към края на пътешествието се сблъскваме с разновидности на проекти на авторката и разбира се с … пътепис. За Индия. Едва ли е случаен изборът на Виргиния. Все пак една от основните мисии на тази книга, която аз прозрях, е да провокира успешното пътуване на човека към себе си. Мисля, че има какво да научим от индииците в това отношение. Най-малко заради това, че посред нощ могат да си позволят да спрат автобуса и всички да слязат, да седнат на една полянка и да го чакат. Слънцето.