Author: joy
• Wednesday, May 05th, 2010
мисия лондон алек попов

Мисия Лондон

Книгата „Мисия Лондон“ и нейната кино версия се превърнаха в почти лична привилегия за българина. Лична, защото така ни осмива, че чак ни кара да се заобичаме повече. Някак по Алеконстантиновски, някак по нашенски си маниер. Защо един български филм, та макар и със завидно английско участие и чуждо копродуцентство накара българите да се състезават за места в киносалона още на премиерата? И даже бие по гледаемост Аватар, сочен за един от най-касовите филми на всички времена. Може би, защото вече малко по малко се измъкваме от комплекса, че българското е еквивалент на нискокачествено и халтурно. А може би смелият и саркастичен хумор на автора провокира възможността да се видим и приемем такива, каквито сме. И това да не е поредният комплекс, а положителна одухотвореност, радост от собствения продукт-самоирония. Защо не и гордост. Но не инжектирана от външно ръкопляскане, защото видиш ли – почти сме ги стигнали – тях – европейците, американците и всички други колосални държавици, които не сме ние, но са по-добри от нас… Ние, с нашия статус на “за малко влезли” в еврозоната, пък и от няколко години част от голямото европейско семейство…Все чакащи някой отвън да ни потупа снизходително, а ние пък да се измерим с чуждия аршин. Не, друга е този път гордостта. Прокрадва се умението на интро-виждането, такова, каквото позволява да се критикуваме, смеем, коментираме, но ние – нас, не – ние някой друг и не някой друг -нас. Това е стъпка напред. Взирайки се малко повече в себе си, всъщност по-лесно можем да осъзнаем не само това, което вечно не ни достига, а и това, което имаме. Зад тоталната пародия, суета и комични персонажи, седи не просто перото на автора, сценариста и камерата на режисьора, а огледалният образ на множеството. Не, това не е генерализация, а прототип на човекът-суета, тръгнал и той към панаира, за да не затворят будките за лакомства, атракциони и зрелища, без неговото дейно и значимо участие. Този прототип няма националност. В случая е български. Мисията е българска. В Лондон. Навярно авторът неслучайно е избрал този град и тази порядъчно-консервативна страна. Сигурно, за да фокусираме по-лесно контраста между пуританите и нашите баничаро-селянски образи. За цвят е добавил фантазна агенция, която изявява пикът на въображението си в абсурдна театралщина, на фона на още по-абсурдна пироманщина с българско-исторически привкус.
В крайна сметка мисията е изпълнена. Един български автор се популяризира. Един български режисьор затвърждава имиджа си. Една българска публика влиза в киносалоните с мерак и интерес и излиза пак със същото. Плюс удовлетвореност. Мечтаем за гражданско общество. Е, пътят е този. Не само да мрънкаме и недоволстваме, а и да се радваме и действаме. На себе си, на българското. Да, рекламната кампания на филма беше доста настоятелна, но което е по-важното – оправдана. За мен остана и удовлетворението, че този път и книгата, и филмът бяха достатъчно добри и поглезиха всички мои сетива. Много се надявам тази Мисия да отприщи още повече български пера и продукции, както и простичкото усещане – да се ценим.

Category: Роман
You can follow any responses to this entry through the RSS 2.0 feed. Both comments and pings are currently closed.

Comments are closed.