Author: joy
• Wednesday, June 09th, 2010
Портретът на Дориан Грей

Портретът на Дориан Грей

Никак не е лесна задача да представяш книга на Оскар Уайлд. Още повече, ако става въпрос за класика като „Портретът на Дориан Грей“. Поради тази причина не съм вдъхновена от претенцията, че ще напиша нещо дълбокомислено и високо съдържателно, по-скоро ще се опитам да пресъздам емоцията от акта на четенето.
Вярвам в това, че четящите хора посягат към определената книга  в подходящия за тях момент. Когато тя ще отвори сетивата им за нужното просветление и знание на именно този етап. Е, и аз съм от тези хора. Застанах пред библиотечката и си казах: „Ти си наред“.
Дориан Грей наистина ме завладя. И след нея се почувствах друга, в положителен смисъл. Не съм привърженик на консуматорското четене, което се превръща повече в състезание по суета. Обичам да преглъщам нещата и страниците на малки глътки, за да се удължи удоволствието. Но тази книга я преглътнах скорострелно. На места ми засядаше от хапливата истинност в нея. На други се посмях, на трети просълзих. Книгата сякаш прави дисекция на човека и всичко онова, което прилежно се опитваме да прикрием, страхувайки се от самите себе си. Оскар Уайлд рисува палитрата на човешките взаимоотношения. Вплита теми за истината, духовността (измеренията на душата), жените, верността, брака, любовта, изкуството. Акцентира на копнежа и насладата, като влиза в конфликт с пуританските британски нрави. Но го прави с такъв финес, който няма как не оцениш. Диалозите на героите са предизвикателство за всеки, който прелиства страниците на книгата. Изобилстват мисли, които всеки иска да подчертае. Не само на хартия, а и в ума си. Не случайно книгата е толкова провокативна и е извиквала много противоречиви отзиви в тогавашното общество, което не може да приеме хедонизма като част от своя живот. Тя кореспондира с най-тънките струни на човешката душа. И ако човек не съумее да вникне в тяхната мъдрост, е заплашен от възможността да отрече написаното. Зад портрета на Дориан Грей надничат хиляди парченца човешки страсти, страхове, емоции. Чест прави на автора, че ги показва в такава дълбочина и в същото време, сякаш с лекота.
Едно от многобройните послания, които си взех от книгата е простичкото – да бъдеш себе си.
А до него застава – „Да обичаш, значи да надминеш себе си“. Защото, когато човек наистина постигне себе си, е склонен да се отдаде на другите. Без предразсъдъци, фасони, лицемерие, маски. Част от задължителния път, който всеки е нужно да извърви. За да не се оправдава после от липса на щастие.

Category: Роман
You can follow any responses to this entry through the RSS 2.0 feed. Both comments and pings are currently closed.

Comments are closed.